Тая част беше готова отдавна, просто не ми оставаше време, пък и желание да я публикувам, когато един ден той извади пушката и я използва по предназначение. Общият ни красив и доста буен кон се строполи и издъхна. Струва ми се че този път няма да бъдат използвани средства за реанимация, както хиляди пъти до сега. Просто много инатест реваншизъм има и у двамата и много напластени обиди. И защо тогава, след като този неизбежен край го виждах отдавна, се чувствам толкова смачкана, сдъвкана и непотребна?! Защо изпитвам тревога и скръб и се чувствам нещастна, безпомощна и забравена? Усещането ми за собствената ми безпомощност и ненужност, напук на общовалидните съвети се прехвърля върху всеки, осмелил се да влезе в полето ми. Разгонвам почти успешно всички, искам да съм сама и да се самосъжалявам. Даже аурата си усещам едно сбръчкана и посиняла. Знаете ли какво е ангедония? Не? И аз не знаех до скоро, това е неспособност за получаване на удоволствие. От буквално нищо. Почнах да анализирам причините да се превърна в дрипа, аз острието, бойната единица, но явно сърцето ми е блокирало мозъка и го е пратил да пасе. Естествено никога не бих хукнала обляна в сълзи да съживявам коня, понеже той вече се въвони, но все пак? Не искам да обиждам и да насочвам омраза към убиеца на коня, защото омразата е саморазрушително чувство, трови като киселина. А просто да продължа напред ведро. Искам животът да е празник и светлина както до преди малко време. Затова каня всички влюбчиви и не толкова натурки, способни да подсмърчат десетилетия при спомена за НЕГО, също и всички мъже пострадали от вековната нужда на жената да живее в драма и сополи до колене и всичко да е от сложно по- сложно, елате и дано помогнете да успея да се измъкна за косата от дупката, че нямам ток за нищо. Приемам всякакви съвети, ритници, обиди, хапане и плюене, тъпи съвети като шопинг, екскурзии, приятели, маски с краставица са безполезни, състрадание и милосърдие- твърдо не, защото рева като пробита кофа после.